Място: с. Таваличево
Историята разказват Антоанета Георгиева – секретар на читалище „Христо Ботев–1920“, Снежана Богданова – библиотекарка, Даниела Точева – кмет, хорът на читалището в Таваличево: Верка Пеева, Иванка Вукова, Калинка Перянска, Галя Мазнева, Станка Чорбаджийска и акордеонист Алексей Лазов.
В Таваличево денят започва рано. „Да излизаме, докато е хлад“, казват жените, „че после напече ли – невъзможно е да се чисти.“
В читалището животът никога не спира. Тук не е просто сграда – това е последната живa нишка, която държи селото събрано.
Антоанета Георгиева работи като секретар на читалище „Христо Ботев – 1920“ от три години. Тя не казва „случайно“ – казва „с желание“.
„Знаех, че това е моето място“, споделя тя. „Исках да продължа това, което предците ни са започнали.“
Но да продължиш нещо е едно. Да го поддържаш живо – съвсем друго.
Първото голямо предизвикателство е възстановяването на женската фолклорна група.
Антоанета тръгва от къща на къща, звъни, кани, убеждава. Отговорите са едни и същи:
„Аз не мога да пея.“
„Не ми се занимава.“
„Какво ще правя там?“
Тя обаче знае, че това не е истинската причина.
„По-скоро страх. Затвореност. Хората забравят да общуват.“
И въпреки всичко – групата се събира. Осем жени: Верка, Иванка, Калинка, Галя, Станка, още две самодейки, и акордеонистът Алексей Лазов – истинско богатство за село като Таваличево.
Репетициите започват скромно, с притеснение и смях.
„Стоп, объркахме първия куплет!“
Но постепенно песните се връщат. Паметта се оживява.
Библиотеката е другият свят на читалището. Снежана Богданова пази книгите така, както се пазят вещи на баби и прадеди – с уважение.
Тук идват хора, които четат редовно и тихо. Малките – по-рядко, защото „всичко вече е в интернет“. Но Снежана не се отказва: обновява фонда, набавя съвременни автори, търси проекти.
„Отначало са тръгнали хората от селото да събират книгите. После – проект след проект. И ние днес ги пазим.“
В сградата има и едно помещение, което дълго стояло празно.
По документи – клуб. На практика – място, което никой не използва.
„Да не стои така“, решава Антоанета.
„Ще го направим музей.“
И го правят. Сами.
Събират предмети от бабините къщи – хурки, черги, обувки, инструменти, съдове. Изчистено, подредено, тихо. Кътче, което разказва как са живели хората тук – какво са държали в ръцете си, какво са ценили, какво са оставили.
„Искам да има нещо след мен“, казва Антоанета.
„Нещо, за което хората да кажат: да, тя остави следа.“
А читалището е много повече от място за книги и песни.
То е среща, ритъм, пулс.
Тук жените се събират рано сутрин – да почистят, да подготвят костюми, да организират участие. Кметицата Даниела Точева също е част от този малък отряд – тя помага, поддържа, събира хората.
„Седем и двайсет ни е участието в петък“, казват жените.
„В колко се чакаме?“
„Шест и половина. Облечени. Да не се размотаваме там.“
Тези разговори звучат като ежедневие, но всъщност са доказателство за нещо по-голямо: за дух, който отказва да угасне.
Антоанета е оптимист. Не се оплаква. Не казва „трудно е“. Казва: „Доброто привлича добро.“
И вярва в това.
Колкото и хора да не оценяват труда ѝ, тя продължава.
Защото читалището трябва да живее.
Защото селото има бъдеще.
И защото понякога една „армия от двама“ върши работа, за която другаде трябват десетима.
Таваличево е малко.
Но тук има хора, които не позволяват празните места да станат повече от живите.
И това е достатъчно.
