Място: с. Яворница
Олег Крумов Янкулов е роден през 1955 г. Когато говори за младостта си, той започва спокойно, почти делово, но в думите му стои цял един свят – свят на границата, на дисциплината, на пропагандата, на човешките страхове и човешките изненади.
„Аз бех граничар,“ казва той. „И ще ви кажа нещо, що не е за криене.“
В началото на 70-те години той служи в Гюешево – две години и няколко месеца. Това са времена, в които западната граница е не само линия на картата, а напрегнато място, през което месечно опитват да преминат по над сто души – 103, 106… „Само през нашата застава“, подчертава той.
И докато някои бягат, никой не идва обратно – „откъде захожда слънцето“, както се изразява той, „никой не беше бегал“.
Случва се рядко да има жертви, казва Олег, но служба е служба – страхове, сигнали, безсънни нощи. А понякога и странни, почти невероятни истории.
Една такава е от 1975 година. Той е на пост край пътя София–Скопие. Проверява паспортите на минаващите коли – рутинно, както винаги. До него – само една къща, която служи и за кръчма, и за пункт, и за ориентир в иначе пустото място.
Тъкмо се навежда над следващите документи, когато усеща движение зад себе си. Един мъж – българин, тих на вид – замахва да го наръга с нож.
Олег реагира светкавично. Сбиват се, връзва го за пейката, а човекът започва да повтаря в паника:
„Насрах се! Пускай ме! Извини ме, нема да бегам!“
Страх, гняв, нелепост – всичко се смесва в този момент. Но служебният автомат е зареден, макар и на предпазител… и Олег решава да му даде шанс. „Добре – ще те пусна.“
Точно тогава минава кола. Швейцарска или шведска – не помни вече. Но помни друго: автомобилът рязко го удря, хвърля го на асфалта. Той стреля по гумите – колата спира. Вътре – хора от Македония. По-късно ги съдят.
И знаеш ли кой пръв се втурва да му помогне?
Същият човек, който секунда по-рано се е опитал да го прободе.
Първи го вдига от земята, първи му подава ръка.
По-късно, в съдебната зала в Кюстендил, Олег разказва истината. Мъжът получава по-лека присъда. „Момчето не беше престъпник“, казва той. „Ако беше, щеше да използва ситуацията… ама не го направи.“
И днес, когато си спомня онези години, той не говори за идеологии, за политически системи или лозунги.
Говори за хора.
За страх и отчаяние.
За тичане към нещо неизвестно.
За решения, взети на ръба.
И за един странен момент – миг на човечност във възможно най-напрегнатото време.
Една граница, която е разделяла държави – но понякога е свързвала хора.
