Място: с. Любовище
Някога, около 1960 година, когато селото още кипяло от живот и край реката се чували гласове на повече от хиляда души, хората решили, че трябва да имат пряк път. До тогава се стигало по кози пътеки, с магарета, през кал и камъни. До Рожен било километър, до Катунци – десет, но все едно били на другия край на света.
И тогава се родила идеята за тунел. Не от държавата – от хората. Самите те започнали да копаят. Денем работели по нивите, вечер – в тунела. Старци, мъже, дори момчета с лопати и кирки. Бавно, с голи ръце, прокопавали пясъчната земя, за да направят проход, който да свърже селото с останалия свят.
Държавата, както често става, се включила по-късно – отпуснала пари за цимент и желязо. Но докато проектите се местели от бюро на бюро, а „нямало фирма, която да го направи“, материалите изчезнали. Циментът станал основа на нови къщи в Сандански, желязото се стопило в дворове и навеси.
Хората обаче не се отказали. Тунелът си стоял – макар и недовършен, пясъчен, опасен, падащ на места. Природата си вземала своето, но следите от човешкото усилие оставали. Понякога някой все още минавал оттам, като през спомен.
„Забележи – казва старецът, – това сме го правили преди шейсет години. С ръце, без пътища, без техника. И още стои. А държавата… тя пак си е същата“.
И днес, когато минеш край село Любовище и погледнеш нагоре към хълма, можеш да си представиш как хората копаят в пясъка – не просто тунел, а символ на вярата, че ако държавата не отвори пътя, човекът ще си го прокопае сам.
