Място: с. Катунци
Георги Коцев, дългогодишен кмет на с. Катунци, си спомня години, които никой не иска да се връщат. Спомня си ги не защото търси вина, а защото вярва, че паметта за тежките времена пази хората будни.
След 9 септември 1944 г. в Катунци – както из целия край – започва национализацията. „Имахме хора с по трийсет и повече животни. А вечерта комунистите се събират и ги колят за банкет.“ – казва разказвачът. Не го казва с омраза, а с горчивина. Защото животните не са били взети „в името на народа“, а просто за да бъдат изядени – от гладни, озлобени хора, не от идеолози.
Баща му изкарва шест години в лагер в Белене. Самият Георги – две години казарма в Грудово. „Който знае какво е Грудово, ще се сети“ – добавя тихо.
Но най-ярко помни думите на баща си. Когато след 1992 г. започва връщането на земите, старият човек казва:
„Да бяха изчакали още десет години, нямаше да има кой да каже коя земя на кого е.“
Балканджиите, дошли с огромни стада – по 200, 300, 500 овце – умират в долината без нито един квадрат наследствена земя. „Изядоха им животните. А сега кой ще им ги върне?“ – пита баща му. Хората, прогонени от едно място, се оказват чужденци на друго. Така цели родове се обезземляват и обезличават.
Георги вярва, че по време на социализма е извършена най-тежката грешка – умишлено унищожаване на интелигенцията, „цвета на България“. После идва време, когато се опитват да правят светии от Маркс, Димитров, Живков, Луканов… „А обществото ги отритва. Хубавото остава, лошото се помни.“
И завършва с нещо, което важи и днес:
„Трябва ни добра образователна система, за да могат младите да правят сравнения.”
Историята не е прегоряла страница – тя е урок, който продължава да звучи от Катунци към всички нас.
