Място: с. Катунци
В Катунци казват, че човек може да не е голям певец, но ако пее от сърце – вече е част от историята на селото. Така е и с Георги Коцев. Той не се смята за майстор на гласа, но от години пее в читалищния хор и пази жив спомена за местните песни.
Защото тук, в Пиринския край, песните не са просто мелодии. Те са начин да запазиш онези, които са били преди теб. Да ги възпееш, за да не изчезнат.
„90% от нашите песни са по истински истории“ – разказва Георги.
Истории за войводи, за смели хора, за съдби, които по някакъв начин са оставили следа.
Песни за Въндо войвода, спасил Петрич от опожаряване. За Постол войвода. За Яне Сандански – цели двайсет песни само за него!
Някои от тези имена днес малцина помнят, но песните ги пазят така, както никой учебник не би могъл.
В Катунци нямат жътварски или полски песни като в Северна България – тук земята е камениста, хората са полу-балканджии. Но има едно нещо, което винаги е било в кръвта им: виното.
Още от XII век, казват старите документи, хората в района отглеждали лозя. Затова и празникът Трифон Зарезан е толкова почитан – всяка песен за него звучи като благословия за реколтата. Весели, живи песни, които миришат на прясно рязана пръчка и мелнишко вино.
Имало е и песнопойки. Някога. През 60-те и 70-те години един местен човек записал част от старите песни. Но след това много от тях са изчезнали заедно с хората, които са ги пеели.
„Знаеш ли колко песни съм чувал, а вече ги няма?“ – казва Георги.
Най-големият страх е, че с времето ще се загуби всичко, ако никой не го запише.
Защото песните на Катунци са не просто звук – те са памет.
Памет, която читалището все още пази, докато има хора, които продължават да пеят.
