Място: Сандански
Социализмът има много лица. Едно от тях мирише на машинно масло, на леярни, на бензинови помпи и на недоспали инженери. Другото – на евтин хляб, на фъстъци от двора, на тютюн, нанизан на връв. А между тях стои човекът – държан едновременно от сигурността и от абсурдите на времето.
Когато Драго Божкилов започва работа през 1962 година като строителен техник в „Напоителни системи“, заплатата му е 72 лева. Хлябът – 26 стотинки. Сиренето – 2,50. „Овче“, уточнява той, сякаш тази дума сама по себе си е свидетелство за друго качество, друг свят.
Парите стигат, но само ако тичаш по полето след работа – фъстъци, малко зеленчуци, понякога и тютюн. Така живеели много семейства: заплата плюс обработване на земя. Заплатата – за обичайното. Земята – за всичко останало.
Но зад това битие стои един много по-голям механизъм – механизмът на соц индустрията.
През 70-те години в Сандански започват да строят заводите. Първо Заводът за крепежни елементи. После този за авточасти. После комбинат „Струма“. Когато копърките, бетоновозите и кофражите се настаняват в полето, от Огражден свалят хора – „да ги заселят“, да запълнят нуждите на новата индустрия. Някои земи, останали от бежанци или купени навремето от гърчеещите се родове, вече не могат да бъдат върнати – върху тях се издигат халета, тръби, цехове.
Драго е изпратен като инвеститорски контрол в един от цеховете – пет декара бетон, желязо и амбиция.
Там се раждат помпи – бензинови за Москвич и Лада, водни за мотокари, помпи за двигателя Perkins от завода във Варна. Раждат се и механизми за облегалките на рейсовете. Производството не е само за България: унгарците от Ихлава идват да вземат детайлите за Икарусите. Понякога чакат седмица в хотела, защото заводът не е готов. Понякога се връщат – със същите детайли, но вече брак.
„Материалът не беше качествен“, казва Драго.
И в тази кратка фраза се събират всички противоречия на индустрията тогава.
Работниците не са мързеливи – системата е. Технологията е ясна, проектите – написани. Но суровината често е лоша, а бракът – висок. Как се издържа това?
„Много просто“, казва Драго. „Държавата теглеше заеми. Печаташе пари.“
Балансът, който държи тази конструкция на стопанството за десетки години, е една друга промишленост – военната. Там качеството е по-високо, договорите – държавни, а пазарът – разрешен от Москва. Куба, Либия, Венецуела. Един кръговрат на продукция, който пълни държавната каса.
„Бай Тошо оправяше дереджето“, казва Драго.
И за няколко години наистина го оправя.
Но под повърхността нещата вече се разпадат. Хората петъците отиват на „Грилата“ за печено пиле. Производството куца. Документации в Казанлък и Сопот се бавят. Обектите се довършват наполовина. Икарусите се сглобяват със съмнително качество. Всичко сочи едно и също: системата не може да издържи.
И въпреки това, Драго не говори със злоба.
Соцът за него е и друго: безплатна поликлиника, лекари, които те пращат един при друг без да мислиш за пари, измамното усещане за грижа.
„В социално отношение онази система имаше много добри постижения“, признава той.
Между заводите и полето.
Между стоката брак и сигурността.
Между мечтата за модерност и реалността на недоизпипаните помпи.
Там стои и тази история – човешка, противоречива, истинска.
Както беше и самият социализъм.
