Място: селата Драговищица, Ломница, Лиляч
България преживява една от най-сериозните демографски кризи в Европа, характеризираща се с трайно намаляване и застаряване на населението. Според Националния статистически институт, към края на 2024 година населението на страната е 6 437 360 души, което представлява спад с над 8 000 души само за една година. Това е част от дългосрочна тенденция – от 1980-те години насам страната е загубила близо 2.5 милиона души, или над 25% от населението си.
Централизацията на икономически и административни ресурси в България е един от ключовите фактори, задълбочаващи демографския срив. През последните десетилетия София и няколко големи града концентрират по-голямата част от инвестициите, работните места и публичните услуги. В резултат на това младите хора масово мигрират от малките населени места към градовете, а селските и граничните райони се обезлюдяват. Липсата на достъп до качествено образование, здравеопазване и транспорт в периферията превръща цели региони в демографски пустини.
Административната централизация допринася допълнително – закриването на училища, здравни служби и местни институции лишава жителите на малките селища от основни услуги. Това създава усещане за изоставеност и принуждава останалото, най-често възрастно население, да напуска или да живее в условия на социална изолация. Без активна регионална политика и реални усилия за децентрализация, обезлюдяването на цели части от страната ще продължи с нарастваща скорост.
След изоставяне, природата започва да си връща територията чрез процес, наречен екологична сукцесия. В рамките на 5–10 години растителност обхваща дворове и основи, а след 20 години дървета и корени рушат сградите. Мъхове, лишеи, гъбички и микроорганизми започват да разграждат дървесина, мазилка и други материали. До около 50 години по тези места често се формира вторична гора – нова, самовъзстановена екосистема, която постепенно заличава следите от човешко присъствие.
* * *
Там, където хората се появим, започваме да пълним пространството със себе си. Строим, рушим, преживяваме чувства, мислим, създаваме семейства, садим цветя, трупаме книги, плачем, тръгваме си от връзки, работим, смеем се, перем чаршафи, прегръщаме се, умираме, раждаме се… Една безкрайна самсара на човешката форма.
И докато сме тук, като вид, всичко, което е свързано с нас си, със себеподобните, ще бъде важно. Няма да спрем да разказваме истории и да разбираме света през историите, които са ни разказани. По един или друг начин ще търсим свързване с настоящето и ще трупаме спомени, лични и колективни, с които да въвеждаме все повече логика в преживяването ни.
Изумителен късмет е да имаш шанса да бъдеш вселенско огледало – разум, чрез който “всичкото” успява да се самонаблюдава. Придава някаква специалност. Ти знаеш, че си ти. Заекът, например, дали знае, че е той? Ти се тревожиш, че трябва говориш пред група непознати хора, а щъркелът дали се притеснява преди първия си презокеански полет?
Изумителни са и моментите на усещане за нищожност. Не като липса на значение, а като мащаб. Всъщност, като се замисля, и като липса на значение. Малък човек пред вулкан. Малък човек в огромна планина. Малък човек срещу огън. Природата е великан, който ни смирява. Има спокойствие в това, че каквото и да ни се случи днес, водата ще продължава нежно да шлайфа речните камъни. И че в едно утре, в което ни няма, пак ще.
Красотата е субективно понятие, естествено, но има много красота в крехкостта. Например, докато работихме по темата за миналото, спомените, и обезлюдяването на някои български села, докато търсихме запустели къщи и спирахме случайни минувачи на улицата, за да си поговорим с тях за животите им, създаваше специалност именно усещането за преходност. Че ние, като индивиди, ние като общества, ние като местата, които обитаваме, сме бримка от едно голямо движение. Специално е, че днес сме тук, че ще се запознаем и ще си разменим няколко по-лични или пък съвсем тривиални неща, защото утре ще е друго и може да ни няма. Ще дойдат други хора, които нещо ще си разменят, или пък напротив – няма да дойде никой, а на мястото на спалнята, в която някога сме се будили, ще порасне мравуняк, ще разцъфти глухарче, паяче ще оплете магическата си мрежа.
Движението продължава.
Винаги ще.
