Място: Сандански
Има истории, които не се събират между две корици, защото се предават не с мастило, а с глас. Такава е историята на Атанас Николов поп Василев Свещаров – Ботев четник, харамия, защитник на българското в Серския край. История, която Иван Данаилов носи в рода си като белег, оставен от миналото; като ехо от Горно Броди – голямото някога селище, което е давало живот на хиляди и героизъм на още повече.
Баба му Катерина – родена поп Василева – е била дъщеря на брат на Свещаров. „Нашият стрико (чичо)“ – така го наричала. Когато децата правели бели, тя ги стряскала с поглед и думите: „Знаеш ли как наказваше такиви блудници стрико Атанас?“ И в детското въображение на Иван образът на стринка и стриковата сянка се превръщали в легенда – суров, праведен човек, който не търпи неправда.
Атанас Свещаров тръгва по пътя си като бедно момче – семейството правело свещи, затова ги наричали Свещарови. Съдбата обаче го отнася далеч от миризмата на восък. Той влиза в четата на Христо Ботев. И оттам нататък пътят му става част от националната памет. Арестуван, затварян, амнистиран, той се връща в Серския окръг, където започва една тиха, но опасна борба – борба за вярата и за българския език.
Заедно с бащата на Борис Сарафов настояват децата да се кръщават само от български свещеник. Първото кръщене е неговата дъщеря – символично начало, което разтърсва околията. Гръцките проповедници се разбунват. Атанас е нападнат няколко пъти, но оцелява. „Харамия“ – така го помнят. Човек, който не отстъпва.
След Балканската война се установява в Станимака (Асеновград), където и умира. На къщата му там стои паметна плоча, а улица носи името му. Но най-голямото признание идва по-късно и по-близо до дома – в Сандански.
През 2009 година Иван Данаилов подава предложение до Общинския съвет улица в града да носи името на Атанас Свещаров. Идеята идва не само от него – тя идва от потомци от с. Горно Броди, от онези, които още помнят. Следва подписка, подкрепа, решение. И така най-дългата улица в Сандански – от реката до Поленица – става улица „Атанас Свещаров“. Завръщане на паметта. Завръщане на един човек, когото историята е отнесла далеч, но родът – не.
А от баба Катерина остава още един образ – малкото кръстче, нарисувано с туш върху ръката на момиченцата. Някога това било знак – да не станат „туркини“, да не бъдат откъснати от рода си. Символ на принадлежност. Символ на страх и надежда.
„Такива неща разказваше баба ми – казва Иван. – За стрико Атанас, за харамията. И го обичаше много.“
А когато човек разказва така – с обич и с памет – легендата не умира.
