Място: с. Самуилово
В подножието на Беласица, там където тихите низини се срещат с планински била, лежи село Самуилово – някога Демидово. Днешните му улици, дворове и къщи пазят спомена за едно особено минало – време, в което едно село сменя своя облик, хора и съдби.
Разказвачът Валентин Атанасов – Янкиш, роден тук през 1957 година, събира тези истории цял живот. И неговите думи водят назад – много по-назад от времето, което сам е преживял.
До 1912 година Демидово е било „100% турско население“, както записват старите документи. Но още в регистър от 1570 г. личи, че някога това са били християнски семейства – хора, които по-късно приемат исляма, тласнати от тежки времена и икономическа принуда
След Балканската война турците си тръгват. И започва вторият живот на селото.
Първи се заселват аргатите– хора от Огражден, които са работили за турците и познавали земята. После, след 1913 г., пристигат и бежанците от Беломорието – от Горни и Долни порой, Шугово, Ливадя… Хора със свой различен ритъм, друга хигиена, други навици, свикнали на плодородни земи и по-добър поминък.
Сблъсъкът е бил неминуем.
Едните – сурови планинци от Огражден. Другите – хора от по-богатите Беломорски краища.
Когато бежанците пристигат, изтощени и гладни, местните им продават жито „по една лира чувала“ – скъпо, но животоспасяващо. А в Беласица събират кестени и мелят брашно, за да изхранят семействата си.
Различията водят и до по-дълбоки разделения – родителите забранявали на децата си да се женят „с другите“. Но времето си знае работата: постепенно селото се смесва, животът се подрежда, конфликтите отшумяват.
В тези първи десетилетия се раждат и големите истории – легендарни, тежки, понякога трагични. Истории за войводи от ВМРО, за бежанци, които търсят справедливост, за местни първенци и за мъже, чиито съдби се пресичат в драма, достойна за роман. Една от най-известните истории е за Гоце Гоглев – защитник на бежанците, който влиза в кървав конфликт с местни хора и чиято съдба завършва трагично в Струмица, предаден от онези, при които търси спасение.
Но не всичко в Самуилово е конфликт и тежест.
Има и живот – истинският, ежедневният.
Децата гледат буби, садят тютюн веднага след дъжда, падат от череши, ходят на училище, тичат при войниците да купуват вафли. Баба Янка крие халва в сандъка, но „мишката“ – малкият Валентин – все намира начин да стигне до нея.
С годините земеделието, тютюнът и черничевите листа оформят ритъма на селото.
А в спомените му, казва той, „всички огромни събития са били тепърва за разказване“.
Днес Самуилово е спокойно и тихо, но под тази тишина лежат пластове истории – за преселения и оцеляване, за различия и помирение, за хора, които са дошли от две посоки и са построили едно общо място.
Място, което помни.
