Място: Сандански
Иван Данаилов е роден тук, в самото сърце на някогашния Свети Врач, в 1944 година – няколко месеца преди градът да получи ново име и да започне да се пише неговата „модерна“ история. Целият му живот е минал по улиците, които вървят успоредно на Санданска Бистрица, под сенките на яворите и под тихата защита на Пирин. „Сандански е чудо – казва той. – Природата ни е сложила точно тук, на кръстопътя на въздух, светлина и памет. Такова място друго няма.“
Родът му е разполовен между граници и времена, между разрушени села и нови начала. Дядо му – също Иван Данаилов – е участник в Македоно-одринското опълчение, от Кукушката чета. Раняван е, военен инвалид, и в онези години на бедност и несигурност държавата му дава един кон – „за да се прехранва“. През 1912 година огънят обхваща Кукуш и старото Аврет хисаръ̀, и домът им се превръща в пепел. Едва през 1924 година родът се събира отново и прекрачва към Свети Врач – тогава още малко, но силно място, с минерални води, които от векове се смятат за лек.
Бащата на Иван е роден в Струмица и е кръстен в старата струмишката църква „Св. Св. Кирил и Методий“. Когато генерал Теодорос Пангалос нахлува на север, семейството бяга и намира убежище тук, в града на светите врачове – Козма и Дамян. „От Свети Врач съм – казвали навремето хората, – от града на чудотворците.“ Това било не само име, а идентичност: място, където минералната вода, слънцето и вярата се преплитат като три нишки на едно и също чудо.
От страната на майка си Иван наследява спомените за Горно Броди – световете на бежанците, закачките между „люкарите“ и „кромидарите“, говорите, които местните подигравали, и новите култури – тютюна, фъстъците, които хората от юг донасяли със себе си. „Люкарче ли си или кромидарче?“ – питали се някога децата по прашните улици. Но всичко това е част от един и същи град, град на преселниците и на кореняците, на новодошлите и на старите родове, които заедно изграждат място, което понякога е било ранявано, но никога – унищожено.
Иван си спомня детството си като поредица от разкопки. „Където копнеш – старини“, казва. Така идва и Курт Шиглер – немският траколог, който в края на 50-те години стига до смелото предположение, че тук, в поречието на Струма, може би е живял самият Спартак. Разказите от онези години се преплитат с мозайките под земята, с надписите на жени, оставили благовонно масло „за ползване от гражданите“, с безкрайната нишка на античността, която години наред е оставала скрита под калдъръма на градските улици.
Но има една болка, която Иван носи в гласа си, щом стане дума за името. През 1949 година Свети Врач става Сандански. Официалното обяснение е „ново възпитание“. Не бива градът да носи името на светци – така казвали. Трябвало да бъде преименуван на герой от революцията, на социалист, на Яне Сандански, макар „и да е стъпвал тук само няколко пъти“. Старите хора не искали. Не се съгласявали. Но тогава гласът на народа не се чувал. „Агнета – накъдето ги подкараш.“ Така разказва Иван, без злоба, но с тъга.
След промените през 1989 година хората подписват молба до президента Желев – искат да върнат името Свети Врач. Комисията одобрява. Но политически интереси спират решението. Името остава, но споменът – не. Споменът живее. Толкова много хора и днес казват „аз съм от Свети Врач“. Някои слагат табели пред домовете си. Други просто го носят в сърцата си.
„Аз съм роден в Свети Врач – казва Иван. – И това име няма как да ми го сменят. Както и спомените.“
Спомените за хората, за дворовете, за мирото и банята, за люкарите и кромидарите, за бежанците и за кореняците, за черквицата „Св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян“, която векове наред пази гробищния парк.
Спомените за един град, който винаги е възкръсвал.
Който винаги е бил Свети Врач.
