Място: Сандански
Дебрене. Едно малко село на няколко километра от Сандански, но с история, която винаги е тежала повече, отколкото показват размерите му. Място, за което старите хора казват, че някога е било „най-богатото на земя“ в целия район. И не случайно – такава земя е трудно да се забрави.
„Дебренлии имаха имоти навсякъде“, разказва Драго Божкилов.
В землището на Сандански.
В Склаве.
В Ласкарево.
Дори в Лебница – отвъд Струма.
Стари земи, останали им след напускането на турците през 1912 година. Не купени, не изтъргувани – наследени по начин, който паметта пази, защото документите отдавна са се изгубили във времето. „Това е много земя – не вервам да е купувана“, казва Драго. И думите му звучат като дъх от онези години, когато границите, владенията и властта се променят за една нощ.
Но да си собственик на земя още не значи, че живееш на нея. Всъщност – дебренлии не били „оттук“. Преданията шепнат, че дошли някога от Албания – „шиптъри“, както ги наричали. Уредили се край Сандански, станали български поданици и наследили земите, които турците оставили след изтеглянето си.
Повечето от тях не били нито земеделци, нито животновъди в онзи усилен смисъл на думата. Те притежавали, но не работели. Давали под наем, отдавали ниви на бежанците – именно на такива като рода на Божкилов, дошъл от Беломорието.
„Ние взимахме земите от тех, за да се издържаме“, казва той.
И така се раждал балансът на онова време: едни имали земята, други – труда.
Бежанците от юг, като тези от с. Крушево (Ахладохори, дем Синтика), влагали ръце, пот и усилия. Те обработвали нивите, отглеждали тютюн – тежък поминък, изискващ навеси, сандали, редове с нанизи. „Страшна работа е тютюнът“, казва Драго. Но именно той изхранвал цели семейства и им позволявал бавно да стъпят на крака, да вдигнат къща, да захванат живот.
По-заможните дебренлии, които имали средства и възможности, постепенно се премествали в града. Станало естествено – който имал земя и приходи, можел да си позволи парцел по главната улица в Сандански. И мнозина си построили там къщи, точно в центъра. Движението било непрекъснато – от селото към града, от нивата към улицата, от старото към новото.
„Не знам дебренлии да са били много работни“, усмихва се Драго.
Не им и трябвало.
Земята работела за тях.
А бежанците – работели земята.
Така Дебрене и Сандански сплитат съдбите си: едните със земята, другите с труда. И от този възел се ражда историята на района – тиха, обикновена, истинска.
