Място: Сандански
Историите за ВМРО из Пиринско са като река под земята – виждаш само отделни извори, но под повърхността минава нещо огромно. Драго Божкилов пази един от тези извори. „Имам списъците“, казва той, „на тези които са ликвидирани от организацията. И колко са ликвидирани от Ванчѐ Михайлов.“
Списък, който не всеки би искал да държи.
Но Драго не е правил списъците, а ги е извлякъл от книги. „Аз съм по-млад човек“, усмихва се той. „Ако че съм на 86.“
И започва да разказва.
След освобождението през 1912 г. властта в района е двойна: държавата си има полиция и администрация, а организацията ВМРО – свои хора, свои наказания, своя правда. Точно тези „дерибеи“, както ги нарича Драго, тормозят бежанците, дошли от беломорските села. Народът се оплаква и на държавата, и на ръководството на ВМРО.
Тодор Александров, легендарният ръководител на ВМРО, един ден идва да провери от какво, или от кого хората страдат.
И добавя историята, която стари хора са предавали тук – история, която не е само от книги.
Всичко тръгва от лични спречквания, от алчност, от хора със сила, които искат още сила. Влиятелните имена, които „дерибействат“ са Алеко Василев (Александър Василев Попдимитров, известен като Алеко паша) и Георги Атанасов, който дори иска 25 хиляди гроша зестра за сестрата на Т. Александров, за да стане негов зет.
Напрежението се трупа.
Тодор Александров пристига в Сандански, после към село Любовка (Любовище), преспива там и на следващия ден тръгва към с. Горна Сушица. По пътя хората вече питат: „Къде е бе Тодор?“
Но вместо Тодор Александров – намират тялото му на 31 август 1924 г. Лежал, казват, на земята, вече убит и погребан в черквичката „Св. Илия“.
„Боже, какво ли ни чака?“, разказва Драго. Подозират, че в убийството е замесен генерал Александър Протогеров, който е в конфликт с Тодор Александров.
Ванчѐ Михайлов, неговият ученик и личен секретар, тогава още млад, се хваща за главата: „Защо? Защо не убихте и нас? Какво чакате?“
Разстрелът на лидера отваря ерата на отмъщенията.
Ванчѐ Михайлов тръгва срещу убийците – пряко и лично. Преките – Динчо Вретенаров и един негов другар Щерю Влахов са открити в село Припечани. Заключват ги в една къща и ги изгарят живи – история от онези, които никога не се разказват докрай.
После идва ред на „големите глави“. Алеко Василев и Георги Атанасов – всеки получава своята присъда от хората на Ванчѐ Михайлов.
След 1934 г., когато царя ликвидира ВМРО, преследван от новата власт, Ванчѐ Михайлов се крие из Северна България, после бяга в Турция, а оттам – в Италия. Там живее почти до края на XX век.
Но разказът не свършва тук. Драго отваря страниците към друго знаково убийство – това на Борис Сарафов и Иван Гарванов в София през 1907 г. Извършител е Тодор Паница, вербуван от Яне Сандански.
Паница ги вика „на разговор“. Излизат пред къщата на Борис Сарафов в София – и двамата падат мъртви.
Паница бяга във Виена. Там съдбата прави странен завой: Ванчѐ Михайлов има почитателка – млада жена от българската общност – Менча Кърничева. Тя иска да се омъжи за него. Михайлов приема… но с условие: първо да ликвидира Тодор Паница.
Така една театрална вечер във Виенската опера завършва с изстрел. Жената стреля от упор. Полицията я арестува, но след следствие я освобождават. Тя се връща при Ванчѐ Михайлов – и той наистина се жени за нея.
И на въпроса за тези хора „говореше ли се по време на социализма?“ – Драго отговаря кратко:
„О, мразеха го Ванчѐ Михайлов. В района на Сандански го смятаха за човекът, който е ликвидирал Яне Сандански на Папаз чаир през 1915 г… А на него му викаха Янето – бея на Свети Врачка околия.“
Яне Сандански имал особено място в областта – човек, който е участвал и в заговора за убийството на султана в Истанбул, човек, който живее спокойно в Роженския манастир и Мелник. Турците го уважавали, хората – следвали, а враговете – се страхували.
И така през десетилетията легендите за ВМРО, за Тодор Александров, за Ванчѐ Михайлов и за Яне Сандански се преплитат. Не останаха много свидетели, но има гласове като този на Драго Божкилов – гласове, които все още помнят.
