Място: Сандански
Историята на първия частен автомобил след 1944 г. в Сандански не започва с двигател, нито с бензин. Започва с едно магаре – диво, упорито и достатъчно своенравно, за да промени живота на цяло семейство.
Дядо Тома Атанасов Велев – юрист, бивш кмет, строг, но дипломатичен човек – години наред обработвал нивите си край града. Пътища нямало: само черни коларски друмища, камъни и прах. До нивите се стигало единствено с магаре. Едно обаче, както самият той казвал, било „лудо“ – бягало, хвърляло товари, правело поразии. Веднъж дори съборило баба Султана толкова лошо, че Тома разбрал: това магаре повече не може да носи товари.
Така започва пътят към първия частен автомобил.
Сцената, която разказва Драго Божкилов, е почти театрална. Дядо Тома повикал своя племенник Симо – момче, което много уважавал – и му подал два каталога.
Първият – невероятен за онова време – бил на огромни американски кадилаци, с криле, хром и царствен блясък. Вторият – съветски каталог на „Москвич“.
„Хайде, избери кола“, казал Тома.
Симо, без колебание, посочил кадилака. А кой не би?
Но чичо му, уж загрижено, уж мъдро, му обяснил: „Тука не стават тия коли. Улиците са пясък. Камъни. Тук трябва здрава кола.“
И така, между мечтата и разума, победил разумът – „Москвич 407“.
На 12 май 1969 година в Сандански е регистриран първият частен автомобил. Цветът – маслено зелен със синкав оттенък. Хром по лайсни и броня. Тапицерия – не кожа, но луксозна и облечена от всички страни. Парното – силно, правено за суров руски студ.
„Колата беше за големци“, казва Драго.
Тогава градът бил още млад – без асфалт, без ясни улици. Къщата на фамилията Велеви – строена в началото на 50-те – се издигала насред прашните квартали. Отвъд нея били нивите и лозята над града. Дядо Тома дълги години карал Москвича сам, но с времето го предал на Симо, който станал негов неофициален шофьор. С него стигнали и до Рилския манастир – цяло пътешествие за онези години. Колата се спускала, катерела, друсала по дупките, търчала по завои… Машина, която издържала всичко.
Първият Москвич в Сандански станал символ на престиж.
„Естествено – гледаха ги със завист“, казва Драго.
Семейството било заможно – от Дебрене слезли в града, купили място в центъра, образовали се. Дядо Тома завършил право, бил и кмет, и съдия за кратко. Уважаван човек. С автомобила това уважение още повече се виждало.
Годините минавали. Москвичът остарявал. След смъртта на дядо Тома, баба Султана го продала – макар по-скоро подарила – на Драго. Той го карал до след 2000-та година.
„Товарех я като камион“, смее се той.
Сменил му скоростната кутия – от трискоростна на четирискоростна – и колата станала по-бърза.
„Дигнах 110!“, помни той. „И всички крещяха вътре – гледайте километража!“
Но всяка машина има своя край. Някъде след 2010 година Москвичът бил даден за скрап. Останала само снимката. И споменът.
И един див магарешки инат, който – без да подозира – поставил началото на автомобилната история на Сандански.
