Място: с. Лиляч (обл. Кюстендил)
Над село Лиляч, в тишината на кюстендилските хълмове, сред иглолистна гора и каменни сенки, се крие едно от най-необичайните светилища в България – Провиралката. До нея се стига по черен път от язовира, около петнайсет минути пеша, и всеки завой е като преход – от всекидневното към сакралното.
Мястото представлява група огромни каменни блокове, които образуват тясна пролука. Този процеп, дълъг около метър и половина и висок едва трийсет сантиметра, е дал името си на светилището – „провиралката“. Камъкът е изваян от времето така, че прилича на женски таз – форма, която не може да не събуди асоциации с раждане, живот, възраждане.
Според легендите, император Юстиниан I довел тук своята съпруга Теодора, за да се излекува от безплодие. И – казват хората – чудото станало: тя заченала след ритуал, извършен именно в тази скална утроба. Оттогава до днес хората идват тук, за да преминат през тясната пролука с вярата, че Провиралката ще им помогне да намерят това, което търсят – дете, здраве, прошка.
До скалите се е образувал малък параклис на Света Богородица, а над тях, от 1925 година, се издига църквата „Свети Георги Победоносец“. В това съжителство на старо и ново има нещо дълбоко българско – древното вярване за плодородие и живот се преплита с християнската вяра, превръщайки мястото в мост между два свята.
Геолозите казват, че Провиралката е естествено образувание – гнайс или гранит, изваяно от водата и времето. Но хората вярват, че това не е просто камък, а праг между световете, място, където земята диша и дава сила.
Първият ни досег с това място беше в един дъждовен следобед през април. Селото беше притихнало, улиците пусти, къщите – полусрутени, като спомени. На пейката пред дома си седеше баба Нора – единствената, която видяхме. Сините ѝ очи светеха, когато разказваше.
„Всички идват – млади, стари, от София, от Кюстендил, и все през камъка минават. Ако минеш без да заседнеш – ще ти се сбъдне желанието. Ако се заклещиш – трябва пак да дойдеш, но със сърце чисто“.
После ни показа пътя нагоре – стръмен, кален, но тих. И когато стигнахме, дъждът вече беше спрял. Слънцето излезе между облаците и освети скалите. Те стояха неподвижни, като древни пазители, а през тесния процеп струеше светлина.
Може би това е най-точният образ на Провиралката – камък, през който минава светлина.
