Място: с. Самуилово
Землището на Самуилово е като отворена книга – всяко място носи древно име, а под тревата понякога проблясва парче от минало, което никой не помни, но всички усещат. Валентин Атанасов – Янкиш разказва, че почти всяка местност крие знак, че тук хора са живели много преди самото село да съществува.
Под селото е Шикеро – равнина, върху която земята ражда тишина, но понякога, когато се разрохка от плуговете, изважда керамика от Средновековието. „Най-вероятно е имало селище“, казва той, „или поне няколко къщи“. Името Шикеро може би идва от турците – от захарната тръстика, която някога са сеели тук.
Над него лежи широкият хълм Гохче – място, за което няма ясно обяснение, но земята говори сама: римски монети, керамика, погребения, откривани при изкопни работи. Чукарът над местността местните наричат Гохчинският чукар, а от другата му страна се простира Дабел –област, където под тютюневите корени излизат кремъчни сечива от праисторията.
Между тези два баира е ниското място, наречено Валта – влажна земя с много елши, където навремето лесно са направили язовир. И до днес хората му казват язовир Валтата.
Други имена звучат като език отдавна забравен:
Кинлюко, Чирките, Песничовец – все имена, дошли от старото време, но без жив човек, който да помни първото им значение. Само Яворите носят ясна следа – там дерето пази високи явори, и името е кротко, естествено, местно.
Местност Магилица – вероятно от „могилица“. И тя е богата на антични находки. А Плетваро навярно е било място, заградено с плет. Янкиш си спомня, че в Чирките някога се е почитал Тодоровден, но сега мястото е гъста борова гора и паметта е заличена.
Единствената черква в Самуилово – старата Божията майка – сама е преживяла превръщането от християнски храм в джамия и обратно. След 1913 г. местните я възстановяват сами, без държавна помощ – както са ремонтирали водопроводи, стадиони, каквото е трябвало. „Нашите хора така правеха“ – казва Янкиш.
На Спасовден селото прави курбан –теле, пет казана, варено месо със зеленчуци, раздадено „за здраве“. Жените помагат, попът благославя, а кожата, главата – всичко си намира мястото, понякога дори на търг.
И когато разговорът се отпуска, идва ред и на легендите.
Между Беласица и Огражден някога, казва майката на Янкиш, имало голямо езеро. В него живеел змей, който изяждал добитъка. Хората страдали, докато един мъдър човек не натоварил магаре с прахан. Змеят го погълнал – и жарта в стомаха му го подлудила. Той се блъскал в планините, докато пробил пролома при Рупел. Водата се изтекла, езерото изчезнало, а земята останала суха, както е днес.
Има и следи, които подсказват, че може и да е вярно: по баирите понякога излизат гладки кръгли камъни, сякаш търкаляли се дълго по речен бряг.
Янкиш разказва и за Енджерлиите – нощни пируващи духове от старите поверия, чиято музика се чувала отдалеч, понякога като ехото на зурни от съседно село. За самодиви, за духове – малко се говорело у дома му, защото хората били трудови, земни. А той, като дете, нямал време да се бои – търсел магарето по тъмно, за да има с какво да отиде сутрин на тютюн.
Историите му завършват така, както започват – с любов към земята и миналото. В двора си пази дамаджани от германците, монети, предмети, събирани с години. „Някога ще направя музей“, казва. „Само да дойдат пари…“
