Място: с. Самуилово
В Самуилово винаги се е говорело за Гърция. В спомените на бабата и дядото на Янкиш – Валентин Атанасов с. Долни Порой е като втори дом. Там някога дядо му държал гостилница, там семейството живяло след 1941 година. За едно дете това били приказни разкази за „другия бряг“ – толкова близък и толкова забранен.
Затова и първото му стъпване на гръцка земя било истинско вълнение. Качвал се по баира към границата и само мисълта, че е „в гръцко“, го изпълвала с щастие – такава свобода тогава не се познавала. Но истинското пътуване дошло след 1990-а, когато „червените паспорти“ най-после позволили да се тръгне легално на юг.
Един комшия от митницата му уредил визи. Янкиш натоварил москвича – жена му, двете им дъщери – и заминали към морето. Носел в джоба списък с имена на хора от с. Долни Порой, приятели на баща му от войната. „Ще идеш, ке ги намериш“, му казал той. И Янкиш тръгнал да ги търси.
След няколко дни край Солун семейството поема обратно. Привечер се озовават в Горни, а после в Долни Порой. Кръчмите гъмжат от хора, гръцките семейства вечерят по масите навън, а една българска кола привлича погледи и любопитство. Янкиш спира на свободно място до стар тютюнев скелет — мисли, че там ще пренощуват.
Децата заспиват в колата, а възрастните разстилат консерви върху капака. Една бутилка коняк минава между двамата – да стопли нощта. И тогава фаровете на кола ги осветяват. Янкиш си казва: „Тука нещо сме направили…“ – очаква проблем.
Но от колата слизат мъж и жена, усмихнати, с жестове питат кои са. „България“, отговаря той. „Тук ли ще спите?“ – „Да.“ – „Не може!“ – и започват да ги дърпат към къщата си. Янкиш се опитва да откаже – „мръсни сме, от морето, неудобно е“ – но те не приемат „не“.
Тогава той споменава име: Таки Отгарджидис — приятел на баща му. Домакините веднага го викат по телефона. Таки идва и разговорът потича – малко гръцки, малко български, ракия, смях, истории до три след полунощ.
На следващия ден Таки ги води до мястото, където някога е била къщата на баща му, после – до приятелката му от младежките години. Кръчмите се пълнят със спомени от два свята, а Янкиш не може да се начуди на подредените села, на хубавите къщи, на гостоприемството.
„Казват: грък ли е – удари му два шамара и на снимка“, усмихва се той. „А не е така.“
Те са човечни, щедри. Няколко пъти идвали и в Самуилово – в годините на кризата носели олио, брашно, дрехи. Приятелството укрепвало, докато един лош инцидент в местното барче – създаден от съученик във веселба – не ги отблъснал за известно време.
Но връзката останала. Един от гръцките приятели работил по-късно за ЕРТ 3 и дошъл да снима филм за песента „Ай, да идем, Яно, в Горни Порой“. Янкиш събрал читалището и прожектирали филма – за него тази песен е химн на селото, защото през Самуилово минава пътят към двете села Порой.
Старият път през Демир Капия бил прокаран от сръбски пленници през войната, но съществувал още в древността – винаги е бил важен проход. И през него са вървели и преселниците от Беломорието. Там, на самия проход, андартите дебнели и обирали бежанците. Янкиш разказва за жена, която пазела две-три златни лири в пелените на детето си, за да ги пренесе незабелязано.
„Тежък е бил животът, разделил е хората“, казва той.
„А сега – свободни сме. Можем да минем границата всеки ден. Можем да отидем с туристическа група. От това по-хубаво няма.“
И когато приятел от Самуилово наскоро превел група през Демир Капия до Горни Порой, местните ги посрещнали като надежда – защото и там, както у нас, младите са напуснали, а селата чакат отново да се оживят.
