Място: Кюстендил
Помня ги тия обеци. Помня онова безкрайно лято. Помня катуна, който се настани на няколко метра от нашата къща – на широкото, до чешмата. Обичам тази къща. Лятото хладна, зиме топла, с ей такива дебели стени. Отвън беше измазана с чудна релефна мазилка. Някога дядо ми, който е бил майстор, е добавил слюда в сместа за мазилката и рано сутрин, когато слънцето беше ниско, цялата къща сякаш трепкаше, уловила лъчите му. Освен дебелите стени и чудната мазилка, къщата имаше широк балкон, който беше толкова голям, че на него имаше цяло легло. Като легнеш лятото на леглото да си почиваш, пред очите ти се открива чудна гледка. Тъй като дядо ми беше снабдил балкона с ажурна ограда, между металните завъртулки се виждаше най-важното нещо – общата чешма.
Тази чешма беше специално място. Всяка сутрин ме пращаха да налея вода от нея в голяма червена плетена дамаджана и в една по-малка калена стомна. Странен беше този навик, защото, откакто се помнех, в къщата си имаше чешма с течаща вода, но на никого не му хрумваше да си налее вода за пиене от нея. Семейството, както и всички други семейства тогава, пиеше вода само от общата чешма. В къщата имаше специално място, където върху една дъска стояха строени голямата дамаджана и по-малката стомна, покрити с бяла кърпа. Който ожаднее, махаше кърпата и пиеше направо от тях. Аз от дамаджаната не можех да пия, защото гърлото ѝ беше много широко, и когато я надигнех, водата ми се изливаше направо в носа. Стомната беше друга работа. Освен че беше много по-красива, тя си имаше един специален малък отвор на дръжката – пиенето от него беше фасулска работа. Като казах фасулска работа, та се сетих, че освен за пиене от тази чешма се наливаше и за варенето на боба. Като прибавим и това, чешмата си беше бая посещавано място. Тая чешма я е имало още преди да има водопровод за къщите и водата от нея беше съвсем друга, от друго място идваше. За мен сякаш идваше чак от миналото, защото почти всички разкази на прабаба ми започваха от чешмата, много от тях се развиваха на нея, а някои даже завършваха там. След време даже разбрах точно кое е миналото, от което идва водата в тая чешма. Минало несвършено. Просто никога не свършваше тая вода. Дори в най-голямата жега, все си течеше. От толкова много минало, земята около чешмата така се беше отъпкала, че беше заприличала на голямата черна тепсия и на нея трева не никнеше даже през май. В центъра на тая тепсия беше бухнал зеленият купол на един стар кестен, под сянката на който лятно време се събираха съседите да нижат тютюн. Ако сте гледали като мен как прабаба ви реди зелник в голямата черна тепсия, значи знаете как точно изглежда това място.
На това място времето сякаш го нямаше. Там все се разказваха и преразказваха минали истории. В моето детско съзнание цялото това минало нямаше свършване и безспирно изтичаше през металния чучур. Хората го пълнеха в дамаджани и стомни и го носеха в къщите си да го пият със семействата си. Колко много минало съм изпил през детството си, и аз не знам, но още му помня вкуса. Един такъв сладникав, мек, лятно време леко студен, зимно време леко топъл. Ожаднееш ли, дръпваш бялата кърпа, надигаш миналото и то попива до дъното на душата ти. Кога спряхме да пием вода от общата чешма, кога отмина цялото това минало, хич не помня. Всъщност, като се замисля, то свърши точно в онова лято, което нямаше край.
Да съм бил 10-годишен, най-много 11, но помня, че вече от няколко години ме пращаха да пълня вода от чешмата всяка сутрин. Аз все протестирах, защото сутрин все ми се спеше. И тази сутрин беше така – аз пак си протестирах, те пак ме изпратиха. В нашето семейство беше така – всеки можеше да си каже какво му тежи и после пак да свърши работата. Та, излизам аз от къщи намусен и ритам камъчетата по прахоляка към чешмата и понеже съм забил нос надолу в земята, почти се блъскам в най-необичайната гледка на моето детство. Там, насред равната тепсия, точно под зеления купол на стария кестен, са разпънали катуна, явно през нощта, цяла група калайджии. Кога са дошли, кога са опънали платнищата, кога са наклали огньове, кога са събрали медни съдове по къщите, нямам представа, но около кестена кипеше такъв живот, че той вече не приличаше на зелник, а на истинско цирково шапито. Такива хора никога не бях срещал, такава глъчка рано сутрин никога не бях чувал и такива дрехи никога не бях виждал. Циганите, които бях срещал дотогава, бяха чисто черни – черна коса, черна кожа, черни дрехи, черни очи, черен поглед. Тези тук – точно обратното!
Как съм минал през катуна, как съм стигнал до чешмата, хич не помня, но това, което видях на чешмата, никога няма да забравя. Клекнало до циментовото корито, с голям калъп домашен сапун в ръката, си сапунисваше косата, хей така, направо под чучура, най-красивото нещо, което някога бях виждал. Те, жените, после казаха, че кожата ѝ е твърде бяла, косата – твърде светла и твърде дълга, а дрехите – твърде шарени, а и тия треперушки – твърде лъскави. Циганска работа, заключиха жените. Най-красивото се нарича „циганска работа“, заключих аз. Та, гледам аз тая вода, дето никога не свършва, как се е смесила с тая коса, дето край няма, и тая бяла шия, дето дори сапунът изглежда тъмен до нея, а на ушите, нали слънцето е още ниско, блещукат, досущ като слюдата от нашата къща, обеци треперушки. Тия треперушки цяло лято треперушкаха на тая чешма, защото всяка сутрин, като хукнех към нея с дамаджаната и стомната, тя беше вече там със сапунисаната коса и със запалени от слънцето обеци. Това лято край нямаше, както край няма големият калъп домашен сапун.
Никога не разбрах как се казва, никога и дума не си разменихме, но това никак и не беше нужно, защото всичко беше много просто. Тя всяка сутрин си миеше косата, аз всяка сутрин отивах да налея вода точно в този момент. На мен не ми беше трудно да видя през металните завъртулки кога точно трябва да грабна дамаджаната и стомната. Една сутрин обаче така се бях успал, защото предната вечер до много късно низахме тютюн у съседите, че като отворих очи, слънцето се беше вдигнало, слюдата на къщата вече не блещукаше, а стомната и дамаджаната вече бяха напълнени и покрити с бялата кърпа. Тоя ден вече нищо добро не вещаеше за мене и това нищо така ми се залепи за сърцето, че даже не ми се закусваше за първи път. За май късмет тогава прабаба ми, като ме видя да пия вода от стомната на гладен стомах, се засмя и обяви, че е решила да вари боб за обяд и някой трябва да ѝ налее вода от общата чешма, защото само от тая вода боба увира бързо и ще стане за обед. Това са на прабаба ти деветините, заключиха жените в къщата. Най-мъдрите неща в живота се наричат „деветини“, заключих аз и хукнах към чешмата. Дали беше случайност това, че баба реши да вари боб по никое време, дали беше случайност, че едното от огнищата на калайджиите се беше нещо запушило с черни сажди, но тъкмо преди да стигна до чешмата, тя претърча покрай рамото ми, смеейки се и с големия калъп сапун в ръката. Надбяга ме, нали беше по-висока от мен, на 14 години, ако бях чул правилно, и хоп! – мушна главата под чучура и засапунисва изцапаната със сажди коса. Не че се оправдавам, но аз много не си дадох зор на това надбягване, въпреки че бобът вкъщи мене ме чакаше.
Тая вода наистина е за чудо и приказ, защото хем отми всичките сажди от тая нейна безкрайна коса, хем напълних моята съдинка почти навреме, хем бобът увря точно за обед. Аз варен боб оттогава обичам да ям.
Това лято се научих да обичам сумати работи. Заобичах да ходя на чешмата за вода, без изобщо да ме подканят, заобичах да ям варен боб и заобичах да нижа тютюн под стария кестен.
Тоя тютюн преди това хич не ме теглеше. Такъв един с тежък аромат, покрит с нещо лепкаво, събиращо по листата сухи клечици и прахоляк. Като понижеш малко, по пръстите ти полепва толкова от това лепкаво, че стават чисто черни и не можеш даже да се почешеш като хората, без да се омажеш до ушите. Нашата къща нямаше тютюн, но всяка привечер прабаба ми ме подкарваше към стария кестен, за да помагаме на комшиите. Аз не бях съгласен, защото точно в 17:40 започваше по телевизора единствената детската програма. Както стана ясно, аз си протестирах всеки ден и всеки ден в 17:30 бях под кестена. Това беше само до момента, в който видях от балкона, че и момичето с треперушките се беше настанило под кестена. Тоя ден аз подкарах баба ми да ходим да помагаме на комшиите. Тя само се усмихна, сложи си зад ухото, както обичаше да прави на празник, един цъфнал коколян и тръгнахме към кестена. Помня го тоя коколян много добре – тъмнолилав, с яркожълта среда и светлозелени листенца по края. Цветовете му бяха абсолютно същите като по полата на момичето – циганска работа ви казвам, да ти се напълни и окото, и душата. Ето така спрях да гледам детски, заобичах да нижа тютюн и да рисувам градински цветя.
Това лято, както край нямаше, така и тютюнът не се свършваше. Низахме под кестена листо след листо, игла след игла, пет игли една низа, пет низи една рамка. Дрънчат една по една ръждивите игли, размотава се тоя канап низа след низа, край няма. Аз много бързо му хванах цаката и за нула време настигнах по низане даже прабаба ми. Такова хвалене у моя живот никога не бях получавал. Още помня как се държи с лявата ръка под мишницата дългата тютюнджийска игла с нанизаните листа, а с дясната от скута взимаш нови, листо по листо, и всяко го целиш точно в центъра, в дебелата жилка. Помня го тоя звук – как пука леко листото, как се отлепя от купчинката други листа, покрити с катран. Ако се заслушаш, то си е цяла музика Всеки има различна скорост на низане, различна сила и различен звук излиза под ръцете му. Тогава разбрах колко е хубаво да си част от нещо, което е много по-голямо от тебе самия. Малко по малко, ден след ден, моето пукане на тютюневите жилки поведе целия оркестър под кестена, защото неусетно беше станало най-бързото. Да си кажа честно, сигурно и това, че баба ми подаваше от онези купчинки, които са с най-големи листа и най-подредени, а за себе си взимаше дребните листенца, дето са се разбъркали при пренасянето, си имаше своето значение, но и моето старание си беше голямо. И като кажа „дайте ми нова игла“, ще се надигне едно одобрително въздихание, а треперушките ще се обърнат към мен и ще ми се усмихнат. На всяка игла по една усмивка. Как да нижеш бавно в такъв случай! Щом лятото няма край – друго не ти трябва.
А тия треперушки, като блеснеха сутрин на чешмата, не спираха да играят през целия ден. Гледах от балкона как се мяркат по широкото като същински светулки посред бял ден. Напред-назад, чак до мръкнало под кестена, когато почти угаснали, улавяха от време на време само червената светлина от калайджийските огньове.
Това безкрайно лято, тия топли нощи, тоя сладък мирис на съхнещ тютюн, на запален огън, на цяла градина с нацъфтели коколяни. Там някъде в тия безкрайни дни и дълги вечери, нанизани на тоя безкраен канап, бащата на момичето вика на прабаба ми да му изпратела по мен някой съд за калайдисване, да ни останел за спомен от тях. Ето ме и мене на другия ден, изпънал пръстите на краката, та да мога да се огледам на старото огледало, дето беше толкова високо, че май за първи път успявах да се видя, със сресана настрани коса, а в ръцете – със старата черна тепсия. Нея баба ми я избра да я занеса при калайджиите. Те, калайджиите, са истински магьосници, защото за нула време от тая стара очукана тепсия в ръцете им светна чисто ново кръгло огледало. Помня как я въртяха на огъня, как с някакви парцали нещо я натриваха, нишадър дали по едно време не казаха да им донесе дъщерята. Помня как се плъзна калаят по горещата тепсия, помня тая сребърна спирала как се развъртя от центъра към краищата. Помня го това слънце как се огледа в дъното, как ми блесна в очите, та ми се напълниха с радост. Я, вика, старият циганин, дай на щерката да се огледа първа в тепсията, та да им е сладка винаги манджата, защото нали е много бяла, да нямало загоряло по дъното.
Взе я тя тая бяла тепсия, пък така хубаво се огледа, пък така хубаво се засмя, защото наистина на огледало беше станала. И аз се огледах зад лявото ѝ рамо, зад лявата треперушка, и нали са ми на мене черни очите, каквото и да се готвеше после в тая тава, все на две места ще загори по малко. Прибрах се у нас на един дъх и дълго, почти до залез, по тавана на нашия балкон играеха слънчеви зайчета от калайдисаната тепсия. Тая вечер рано си легнахме, тютюнът ли на съседите беше по-малко, много ли се бяхме уморили, не зная, но тоя ден така привърши. Кой да знае, че не денят, а самото лято е било привършило. На сутринта ставам аз рано, нали се бях наспал царски в тая нощ, дето коколяните в съня ми светеха с калайдисани средини и на слънцето потрепваха, грабнах дамаджаната и стомната и право на чешмата. Право, защото на пътя ми тая сутрин нищо нямаше. Само две черни колелета от пепелта на циганските огнища и нищо друго. Както бяха се появили, така си и бяха тръгнали.
Как я пълних тая стомна, не помня, какво съм си мислил, не зная, но като ми подвикна някой да не се мотая, че водата от стомната прелива, така съм я дръпнал, че с чучура откърших гърлото на стомната, тя тупна на земята и се пръсна на парчета. В ръката ми остана само дръжката с така удобния отвор за пиене.
От тоя ден започнах да пия вода от червената дамаджана, без да се оливам и без да ми влиза водата в носа.
И лятото край имало, и моето детство също. Канапът също се размота до края и парченце даже не остана от него. Остана да се върти само тепсията. Нали като се пече зелникът и се върти постоянно, да не е само с една страна към огъня. И семейството се въртеше около тая тепсия и летата се въртяха все по-бързо. От многото ли въртене, от какво ли, едно по едно лицата, дето се оглеждаха в дъното, почнаха да намаляват, кой може да устои на центробежната сила цял живот. От общата чешма вода вече не се пие, въпреки че чешмата си е все там и водата ѝ никога не пресъхва. Тютюн отдавна не се гледа, но кестенът си стои на мястото, само дето е малко пообрасло около него, защото като не се ходи до чешмата за минало, тревата няма кой да я спира. Минало свършено e вече времето.
Добре, че тепсиите могат да се въртят и в другата посока и явно съм я завъртял по някое време, защото едно лято на нейното дъно до моето рамо се огледа едно чисто ново лице. Докато свикнем да се разпознаваме в отражението, още две по-малки личица се огледаха в нея и нови лета започнахме да броим.
Колко съм броил, броил съм, но тия дни, докато скролвам на телефона да разведря малко главата, отварям, без да искам, една от ония досадни реклами, дето отърване няма от тях. Поглеждам – онлайн магазин за бижута ми предлага обеци. ТРЕПЕРУШКИ! Еми трепна ми на сърцето, признавам. Дъщеря ми ще има рожден ден след месец и половина и въпреки че не изглеждат на пръв поглед като за тоя свят, веднага ги поръчвам.
Подарих ѝ ги, признавам, с притеснение, а тя, като ги сложи оная сутрин, в която стана на 14, та още не ги е сваляла. Гледам я нея, гледам обеците и въпреки че е Коледа, на сърцето ми е лято, а по тавана вкъщи играят слънчеви зайчета.
Едни треперушки уж, а толкова много слънце в тях има.
