Митопис Памет и история

За историята на Петричкия инцидент през 1925 г.

Място: с. Самуилово


В годините след Ньойския договор, когато България официално няма право да поддържа армия, по южната граница има една сила, която пази народа – ВМРО. Местните я наричат „държава в държавата“ – самостоятелна, въоръжена и организирана, тя се противопоставя на централната власт, но е и щит срещу опасностите отвън.

На 19 октомври 1925 г. се случва нещо, което местните и до днес разказват тихо, като старо предание. На височината при Демир Капия, над Петрич, българските войници копаят кладенец. Искат вода близо до поста. От гръцкия пост под връх Тумба пристига офицер, който преминава границата и започва да раздава команди. Нашите му отвръщат, че това е българска земя. Спорът прераства в престрелка. Гръцкият офицер е убит от българска страна на границата.

Как точно се е случило – никой не знае. Официалните документи казват едно. Устната история – друго. Старите петричани разказват, че може би всичко е почнало от нещо дребно, от човешко: куче, дрязга, пиянски спор между караулите, които вечер понякога се събирали да пият ракия. „Сто процента е било така“ – казва Янкиш – „Най-вероятно пиянска свада.“

Но каквото и да е запалило искрата – последвалият огън е истински. Тук вече ВМРО се вдига. Четите на Георги Въндев – главният петрички войвода – излизат на позиция при Демир Капия и спират гръцкото настъпление. Местните казват: „Ако не бяха те – гърците щяха да влязат право в Петрич.“

Гръцката армия навлиза през Промахон. Една седмица траят боевете. Гърците успяват да окупират Марикостиново, Марино поле, стигат до Дълбошница. И тогава се намесва Обществото на народите. Анкетната комисия идва на място. Тялото на гръцкия офицер е на българска територия –  и това решава всичко. За нарушаването на границата Гърция е осъдена да плати 29 милиона долара репарации: за щети, палежи, жертви.

Днес в Петричко още помнят. Не само заради инцидента, а заради хората, които са се изправили тогава: войници, комити, войводи, обикновени мъже от селата.

И заради един урок, който времето не изтрива: понякога големите събития започват от най-човешките случайности, но завършват с дела, които остават в историята.