Място: с. Пирин
В подножието на Пирин, там където Катунци и Пирин гледат едни и същи върхове, хората още изричат четирите букви ВМРО с особено чувство. Не като суха абревиатура от учебник, а като име на организация, която е била и страх, и опора, и будител.
„ВМРО не беше само пушка и чета“, казват местните.
Организацията е строяла църкви и училища, плащала е таксите на бедни деца, помагала е на хора, когато къщата им изгори или беда ги сполети. По много начини тя е действала като голямо, своеобразно читалище – с морален кодекс, клетва и правила, които днес ни изглеждат тежки. Момчетата, тръгнали в четите на по 18–20 години, давали обет да не се женят, докато Пиринска Македония не бъде освободена. Майките им слагали черна забрадка, все едно ги оплакват приживе – защото знаели, че може и да не ги видят повече.
Строгостта не е била само към врага.
За кражба, за прелюбодеяние наказанията били сурови – не за отмъщение, а за назидание, да не се повтаря. Ръководителите често били образовани хора, учили по гимназии и семинарии в Солун и другаде. Те знаели, че свободата минава и през буквите, и през книгите.
Всичко това създава особен фон – свят, в който честта тежи повече от живота, а един изстрел може да промени съдбата на цяло село.
Точно в този свят се случва и историята на Турица.
Турица е мястото, където е било местоположението на старото село Пирин – параклис, поляна, хълм, където на петдесетия ден след Великден, на Свети Дух, се събират три празника. Казват, затова му викат Турица – от „три“. Там хората отиват на курбан, събират се родове, пеят, говорят за стари времена.
По време на Илинденско–Преображенското въстание Мелник е важна турска военна точка. Мелнишкият командир знае, че селата около Пирин са будни и неспокойни. За да провери дали има раздвижване, изпраща четири заптиета към Турица.
Тогава гръмва единствената пушка в този район по време на въстанието. Само една – но достатъчна да убие едно от заптиетата. Останалите трима се връщат обратно.
Оттам нататък започва истинската драма.
Командирът в Мелник изпраща известие до село Пирин: или ще дадат човек за „кръвнина“, или ще докладва в Истанбул, че тук има въстание и ще изпрати войска, която ще изгори селото.
Общността се изправя пред невъзможен избор – да пожертва един, за да спаси всички.
Събират се старейшините, говорят дълго. Тук ВМРО не е в образа на романтичната чета в планината, а в образа на общност, принудена да вземе страшно решение. Накрая избират едно момче, което всички наричат Пухчо – кротко, неособено будно, доверчиво.
Казват му, че в Мелник го чака булка. Дават му пари да си купи хляб и да хапне, да се почерпи по пътя. Пухчо тръгва – с мисъл за сватба, не за смърт.
Турските заптиета го спират преди Мелник и го убиват.
Кръвнината е платена.
Селото е спасено.
Историята звучи жестоко, не по учебник, но точно така е устроен тогавашният свят – свят, в който дори будителски организации като ВМРО живеят в сянката на империя, репресии и страх. Светът, в който понякога правилното решение не е добро, а само по-малкото зло.
И все пак хората не оставят тази жертва да потъне в забвение. Оттогава, до днес, село Пирин прави курбан на Турица в памет на Пухчо. Това не е църковен празник, не е записан в каноните. Това е народен курбан – благодарност към момчето, което с живота си е откупило живота на всички останали.
С годините смисълът започва да се размива. Младите знаят, че „така се прави“ – на Свети Дух се качват на Турица, правят курбан, събират се родове. Но не всички знаят защо. Част от паметта се губи – и заради социалистическата система, която десетилетия наред е пренаписвала историята и е измисляла свои „светци“, и заради естественото забравяне, когато свидетелите си отидат.
На Турица огньовете още горят.
Хората още се събират.
И ако някой попита „Защо правим този курбан?“, историята отново излиза на светло – за да напомни, че зад всяка традиция стои човешка съдба, която не бива да бъде забравяна.
