Място: с. Гега
Село Гега е малко, притихнало сред склоновете на Огражден, но под кроткия му вид се крият десетилетия бурна история. Тук, по старите пътеки между махалите, някога са отекват стъпките на войводи и четници – хора, за които границата е била повече от линия на картата. Тя е била живот, смелост, страх и често – съдба.
В този край ВМРО е имало твърда опора. Почти всяко село е имало свой легален войвода, а имената на Костадин Бакалов, Димаш войвода и Алеко Василев още се носят по разказите. Алеко и Димаш били различни по характер, но и двамата – от ония хора, дето оставят следа. Разправя се, че Костадин Бакалов не позволил дори на Яне Сандански да стъпи в дванадесетте игуменски махали:
„Каквото има да се решава – аз ще го реша.“
И Яне Сандански така и не дошъл.
Но най-много хората помнят една случка, оставила след себе си песен.
Годината била 1922. По течението на Струмешница, край разклона за Гега, четата на Димаш войвода заловила Никола Попов – Даскала. Учен човек, с леви убеждения, малко своенравен. Политическите различия били част от причината, но селото шепне и друго: че между Даскала и един от момците на Димаш имало съревнование за сърцето на Велика Черговска – хубавица, за която се разказват отделни легенди.
Четата отвела Никола Попов до едно старо орехово дърво край пътя. Там животът му свършил, но оттогава започнала една песен. Народна песен, без известен автор, но с познат припев, който геганци пеели десетилетия наред по събори и празници. Песен за човешка съдба, за криволици на времето и за онова странно смесване на политика, чест и любов, което само Балканът може да роди.
В Гега имало силен самодеен състав — и театрален, и певчески. Песента за Никола Попов станала тяхна емблема. Опитали се по-късно да я „обработят“ професионално, но хората от селото още твърдят, че истинската ѝ сила е в суровия, необработен глас, който я пее, както някога са я запели свидетелите.
С времето бурите утихнали. След 1934 г., когато оръжието на ВМРО било събрано „само от един старшина и един войник“, както казвал бащата на разказвача, някогашните страхове отстъпили място на делничния живот. Четниците станали просто съседи – едни по-добри, други не дотам, както е навсякъде.
Но песента останала.
Тя се предавала от глас на глас, както и историите за войводите, за скритите пътеки към границата, за ореха край Струмешница и за едно село, което носи спомените си тихо, но непокътнато.
В Гега е така – миналото не е забравено, но и не е тъжно. То просто стои като планината над селото: голямо, неизменно и пълно с истории, които чакат някой да ги разкаже.
